Синьо

Онзи летен сняг
който замрази жерава в полет над градината
и розите сви в перли
трябва да е целувка

познавах такъв човек
много сърдечен, но остър като бръснач
в отношението си към външния свят
чак желираше моретата
щом от брега отронеше дума
и яхтите пленени ръждавееха
захвърлени орехови черупки
след пир на хищна катерица
този човек днес е минал по алеята
спирал е пред всяка врата
и е чел фамилните имена от пощенските кутии
кънтящи под напора на вкочанените вестници
цветни листчета
изпомачкани писма
кълба мръсотия по вътрешните шевове
през отверстието топчето на окото му
се е плъзнало по ежедневните информационни потоци
в командния център – ТРЕВОГА! – старт на лична ракета
в необятния вътрешен космос
после го видях да плюе
телеграфно няколко думи
в бокса камбани да бие

всяка сутрин заключвам душата си
в пощенската кутия, ето – признавам
че разхождам обвивка и сменям няколко заучени усмивки
докато тя – послушното ми куче в тъмното гризе стоножки
и реди пасианси с мързеливите мравки
захвърлили плячката под листо
после пак ще помъкнат
своето бреме
по грапавата мазилка надолу
из лабиринтите нанагоре

уморен съм, момиче, и нищо не търся
и ти остаря под тежестта на косите
в които всяка изречена дума
е увиснало избеляло мънисто
твоето куче
моето куче
аз пък нося съrцето си в цигарена кутия
нима не си знаела? -
бихме били
най-добрата двойка в града
ти без душа
аз без сърце
и върху само един квадратен метър от тази безкрайна Земя
бихме си построили ледена кула
чиято форма разтваря се в себе си
(хармоника на усещания
супер горещата среща на жадни камили
под неочаквано изригнал фонтан)
а отвън – гладка и чуплива като яйце
капсула на надеждата
изстреляна във улея на пълнокръвна вена

и ледникът подви опашка
като ударено куче
и кристалния му език близна връхчето на тропиците
и се строполи
в още топлата ми длан
най-синьото ти писмо.

©2008, м+д