мисли+думи

Те се наричат “Спринкъл Бригейд” и мисията им е да украсяват кучешки изпражнения.

Тримата млади срийтарт труженици са успели да превърнат в изкуство вече хиляди купчинки из улиците на Ню Йорк. Цялата лудост започва през 2005 на опашката за билети пред едно кино, когато някакъв си господин настъпил кучешко лайно. Тогава един от бъдещите бригадири украсил размазаното с пуканки. Този спонтанен акт станал повод за запознанството на тримата чакащи, които открили, че имат не само еднакво чувство за хумор, но и сходни творчески виждания.

Това което правят, наричат “урбанистично разкрасяване”. Почеркът им е неподражаем, стилът им – експресивно - хумористичен. Творбите им гъделичкат чувството на отвращение и любопитството. Въздейсвието често се дължи на това, че успяват да покажат, колко много гадното по форма, цвят и излъчване ни напомня на нещо вкусно, любимо или героично. Нека да се отърсим от погнусата и да си признаем, ама честно, не ни ли напомня добре оформеното изпражнение на кренвиршчето в хот-дога? Или на прелъстителни шоколадови изкушения? Не е ли сладичко и смешно изаканото, когато му се сложат очички?

Тримата от “Спринкъл Бригейд” се показват на снимките и плакатите с кучешки маски. На официалната си страница в интернет се предсавят като #1, #2 и #3. За тях, както често за героите на стрийтарта, се знае малко. Те казват, че още от детството си се занимават с изкуство. През май гостуваха за първи път в Европа – в галерията “Неон” във френския Лион бяха представени техни творби и снимки на разкрасени изпражнения.

Фекалиите още отдавна са заели доснойното си място в изкуството

Преди време разказваше дядо ми, че само дяволът знаел как се прави от лайтото злато и това много ни впечатляваше, нас внуците. Дядо, лъгал си се! И Пиеро Манцони го може тоя номер, напомни ми Канев в блога си “mix”.

През 1961 италианският концептуалист Пиеро Манцони произвежда 90 консерви със собствените си изпражнения. Тази продукция носи поетичното име „merda d’artista“, което означава творческо лайно. Всека от тях съдържа 30 грама от мариала и е херметически затворена. Ако случайно попаднете на някоя от тях, не я изхвърляйте със сгърчен от погнуса нос. Манцони продавал консервите на цената на същото количество злато. Сега стойността на една от тях е около 30 000 евро. Поради разлагането на фекалиите и отделянето на газове, някои от консервите днес, за съжаление, са избухнали.

В края на 90-те британецът Марк Куин, последованел на Манцони, прави отливка на главата си със собствен органичен материал и нарича творбата “Shithead” – лайняна глава . Събирах материала цели три седмици и го замразявах, за да не изсъхне, разказва Куин. Той споделя, че му харесвало да използва този макар мъртъв материал, който обаче е така естествен и, приложен като тор, е дори хранител на живота. Пък и не струва нищо и човек винаги може да си го набави.

Живототът като машина за производство на миризливи отпадъци

Представете си храносмилателната система като гигантска машина, запълваща огромнно хале. Това не е само фантазия, а реална творба на белгиецът Вим Делвой, наречена “Клоаката”. Тя е резултат на 8 годишен труд и за първи път е представена на публиката през 2000 година. Делвой я храни с белгийски наденички, торта със смената, дава й да пие кафе. Вкусната храна се налива в една фуния – устата на “Клоаката”. Машината се храни по 2 пъти на ден с храна, каквато поема всеки от нас. Само не алкохол! Алкохолът повреждал цялата система, било по-лошо, отколкото при човека и след алкохол се налагал основен ремонт. Дори през почивните дни, когато музеят е затворен за посетители, машината трябва да се храни, иначе “умира”. По-точно умират микроорганизмите в търбуха и тогава “Клоаката” не може да изпълнява творческата си функция.

Мощни метални челюсти разкъсват подадената храна, после “супата”, както я нарича създателят, преминава през сисгема от стъклени съдове, свързани с тръби и маркучи, в които се движат стомашни сокове. След около 27 часа продуктът на машината излиза миризлив, кафяв и овално оформен, досущ като истински.

Делвой смята себе си за последовател на Манцони. Продуктите на “Клоаката” също се продават. И докато Манцони е предсавител на индустриалната епоха, когато творецът е трябвало да затваря на ръка собствените си изпражнения, “Клоаката” е сумвол на постмодерната машина-човек. Тя е символът на модерното, в което уж човек всичко може да маханизира, контролира и произвежда. От лайното на твореца в носталгична консерва до машинното изпражнение във вакумирана пластмасова опаковка.

Целият живот се върти около приемането на храна и изхвърлянето на екскременти, от праисторически времена до днес, споделя Делвой. На небето Госпаод е най-големият лайнар, защото той е сътворил всичко храносмилащо на този сват. Тук, на Земята, аз съм най-големият след него, защото създадох “Клоаката”, казва творецът с привидното си чувство за хумор.

В момента има 7 “Клоаки” из галериите по света. Оригиналът се намира в музея на модерното изкуство в Антверпен. През есента в казиното на Люксенбург ще гостува изложението “Клоака 2000-2007”. Някои казват, че в близост до машината смърди неистово. Други пък се оплакват, че не миришело достатъчно за такава огромна инсталация. Интересно, как ли ще реагират изисканите гости на люксенбургското казино.

И за десерт, някалко думи за най-актуалното - покритото с бронз бебешко ако на малката Сури - дъщеричката на Том Круз и Кейти Холмс. То е изработено от американския модернист Даниел Едуортс, прочул се наскоро със скулптурата си на голата раждаща Бринти Спиърс. Съкровището на малката Круз бе продадено в “Ибей” за 30 000 евро, които творецът щял до дари за благотворителни цели. Още едно доказателсто, мили ми дядо, че не само дяволът може да превръща лайното в злато.